САМОТАТА - НАЧИН НА УПОТРЕБА

Толкова години си другарувам със самотата...Сраснали сме се. Не си пречим,мисля си че дори се обичаме...Приела съм я като страна от собствения си живот, където не допускам никого.Това е светая светих за едно чувство, което времето май се опитва да изпепели. Неуспешно за сега. Не зная, може и да се случи...Все пак странни неща стават ,това му е хубавото на живота. Както нежните думички, прехвръкнали някъде из Вселената, кацнали на екрана пред мен тази вечер. Накак познати и много лични. Предназначени за мен! Отправени към мен. Почувствах се поласкана, значима. В тъмнината. Инак знаех, че насреща ми е една млада душа, зареяна самотно в пустошта. Спестих й образ, неудобство и разочарование. А аз съм отново сама. Вече комай много по-сама. Защо пък - нали с мен е моята обич. Или споменът за нея...Нищо не се променя...Обич в самотата...

ВИДЯХ С ОЧИТЕ СИ...

...кървавите драскотини по гърба на 50-годишната грузинска инженерка, която се грижеше за едно момченце. В родината си беше работила като куче, за да изгледа трите си големи деца, да помага за трите си внучета, да има храна за болната й на легло майка. Десет часа беше пътувала между куфарите в долната част на автобуса по сред лято, за да мине през Турция. "Пътешествието" й струваше 4 хиляди евро. В заем! Мислеше да защити честта си и тук, даваше много...Наричаха я мръсница...Не знаеше езика им! Никой не разбра, когато тази жена една седмица беше на сухари и чай, че малкият сладур я беше изритал свирепо в корема. А следите от ноктите му по гърба й сигурно помня само аз, както никога няма да забравя изненаданата и безмълвна болка в големите й черни очи. А малкият само я дебнеше да хване стирката, за да предприеме следващата атака. В ГРЪБ ! Наричаха нея мръсница...

КАК СЕ ОЦЕЛЯВА НА ГУРБЕТ ИЛИ СТРАХЪТ ДА ЗАГУБИШ СЕБЕ СИ

Да, първоначалната ми еуфория отмина, със задна дата вече са и празниците. Време е да сложа в ред поне мислите си, то за живота е изключено. Та седя си аз и разсъждавам, щото друго не ми и остава.Мислите ми щъкат накъдето си искат, подскачат като пуканки на огъня, само дето не са никак бели. Та - битността ми на гурбетчийка или как красотата ще спаси МОЯ свят./За големия - не знам!/ Сега повече от всякога се нуждая от едно синьо небе, от едно цъфнало портокалово дръвче, от едно искрено :"Как си?". От нещо чисто и красиво. /Ала-бала, банално, но за сметка на това - много истинско/.За да оцелея! Иначе усещането, че съм омотана във върви от лицемерие и гадости,ме убива. Бавно и методично. Като китайска капка. Или променя самоличността ми, което е още по-страшно...Аз протестирам!!! Отказвам да правя алъш-вериш с ценностната си система, да я разменям срещу необходимостта да съм обслужващ персонал. Е, и какво от това, цинично би казал богатият ми работодател, потънал в мирова скръб, че световната икономическа криза може/!/ и да засегне банковата му сметка в милиони. Или просто е улисан дълбоко как днес да си похарчи джобните хилядарки, отредени за хазарт, жени и удоволствия. И е прав, по дяволите! Какво от това? Щом всичко в този живот е една сделка. Този тропар го знам. И за това точно питам: не трябваше ли "проклетото" ми достойнство прилежно да заеме място до ключа за дома в България? Там, високо на рафта ,защото тук ме спъва като букаи, и ми пречи да се "реализирам" в амплоато си на послушна слугиня. Е, това за зарязаното в килера достойнство, повярвайте ми, е висш пилотаж...Аз не го мога. За това се опитвам с всички сили да държа очите си отворени за шареното около мен. За да оцелея. Или поне душата ми. Сигурно за туй се твърди, че красотата щяла да спаси света...