Да, първоначалната ми еуфория отмина, със задна дата вече са и празниците. Време е да сложа в ред поне мислите си, то за живота е изключено. Та седя си аз и разсъждавам, щото друго не ми и остава.Мислите ми щъкат накъдето си искат, подскачат като пуканки на огъня, само дето не са никак бели. Та - битността ми на гурбетчийка или как красотата ще спаси МОЯ свят./За големия - не знам!/ Сега повече от всякога се нуждая от едно синьо небе, от едно цъфнало портокалово дръвче, от едно искрено :"Как си?". От нещо чисто и красиво. /Ала-бала, банално, но за сметка на това - много истинско/.За да оцелея! Иначе усещането, че съм омотана във върви от лицемерие и гадости,ме убива. Бавно и методично. Като китайска капка. Или променя самоличността ми, което е още по-страшно...Аз протестирам!!! Отказвам да правя алъш-вериш с ценностната си система, да я разменям срещу необходимостта да съм обслужващ персонал. Е, и какво от това, цинично би казал богатият ми работодател, потънал в мирова скръб, че световната икономическа криза може/!/ и да засегне банковата му сметка в милиони. Или просто е улисан дълбоко как днес да си похарчи джобните хилядарки, отредени за хазарт, жени и удоволствия. И е прав, по дяволите! Какво от това? Щом всичко в този живот е една сделка. Този тропар го знам. И за това точно питам: не трябваше ли "проклетото" ми достойнство прилежно да заеме място до ключа за дома в България? Там, високо на рафта ,защото тук ме спъва като букаи, и ми пречи да се "реализирам" в амплоато си на послушна слугиня. Е, това за зарязаното в килера достойнство, повярвайте ми, е висш пилотаж...Аз не го мога. За това се опитвам с всички сили да държа очите си отворени за шареното около мен. За да оцелея. Или поне душата ми. Сигурно за туй се твърди, че красотата щяла да спаси света...
Публикации
