Да, първоначалната ми еуфория отмина, със задна дата вече са и празниците. Време е да сложа в ред поне мислите си, то за живота е изключено. Та седя си аз и разсъждавам, щото друго не ми и остава.Мислите ми щъкат накъдето си искат, подскачат като пуканки на огъня, само дето не са никак бели. Та - битността ми на гурбетчийка или как красотата ще спаси МОЯ свят./За големия - не знам!/ Сега повече от всякога се нуждая от едно синьо небе, от едно цъфнало портокалово дръвче, от едно искрено :"Как си?". От нещо чисто и красиво. /Ала-бала, банално, но за сметка на това - много истинско/.За да оцелея! Иначе усещането, че съм омотана във върви от лицемерие и гадости,ме убива. Бавно и методично. Като китайска капка. Или променя самоличността ми, което е още по-страшно...Аз протестирам!!! Отказвам да правя алъш-вериш с ценностната си система, да я разменям срещу необходимостта да съм обслужващ персонал. Е, и какво от това, цинично би казал богатият ми работодател, потънал в мирова скръб, че световната икономическа криза може/!/ и да засегне банковата му сметка в милиони. Или просто е улисан дълбоко как днес да си похарчи джобните хилядарки, отредени за хазарт, жени и удоволствия. И е прав, по дяволите! Какво от това? Щом всичко в този живот е една сделка. Този тропар го знам. И за това точно питам: не трябваше ли "проклетото" ми достойнство прилежно да заеме място до ключа за дома в България? Там, високо на рафта ,защото тук ме спъва като букаи, и ми пречи да се "реализирам" в амплоато си на послушна слугиня. Е, това за зарязаното в килера достойнство, повярвайте ми, е висш пилотаж...Аз не го мога. За това се опитвам с всички сили да държа очите си отворени за шареното около мен. За да оцелея. Или поне душата ми. Сигурно за туй се твърди, че красотата щяла да спаси света...
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар